В Борисовата на лов за зайци

   Ловджии с пушки ходеха в Борисовата да бият зайци. Не вярвате ли? Споменът ми е запазен напълно ясен.

   На булевард "Витоша но.3, в двора, имаше една хромолитография "Росица". Собственик и беше Вл. Николов, баща на моя съученик Веско, който се запиля отдавна в Америка. В нея работеше един добър майстор - бай Атанас. Похватно рисуваше на камък, по тогавашната графическа техника, разни картини, хора и животни за "клишета". На ръст беше повече нисък, отколкото среден, не много стар, с провиснали кафяви мустаци, сред които неизменно стърчеще цигарето му. Аз се навъртах около него, когато работеше върху гладкия камък и се възхищавах на даровитата му ръка, която рисуваше ту със замах, ту с милиметрови трепкания. Беше самотен човек. Спеше в един от ъглите на работилницата, винаги изпълнена с остри миризми на киселини. Обичаше децата и не ни пъдеше, когато го наобикаляхме. Доволен ли беше от работата си, той вдигаше глава и смигаше - "видите ли как го измайсторих"! Обичаше занаята си, към който се отнасяше като истински художник.

   Бай Атанас беше и ловец. Кучето му, добър зайчар, живееше в една колибка в двора. В неделен ден той нарамваше дълга ловджийска пушка, цевта на която стърчеше над главата му, а прикладът и го чукаше по петите, хващаше сиджимката на кучето и тръгваше на лов.
   От всички момчета, които играехме на двора, предпочиташе мене. Може би защото проявявах по-голям интерес към работата му. Към мене се обръщаше, с мене се закачаше.
   Един съботен ден ми рече:
   -Хайде утре да те водя на лов за зайци.
   -Няма да ме пуснат нашите.
   -Ще отидем в Борисовата и на обед сме тук.
   -Добре!
   На другия ден рано бай Атанас ме чакаше напълно готов, с високи ботуши, с голяма торба и с дългата пушка, а на главата - със зелена шапчица с перце. Кучето скимтеше и се умилкваше.
   -Хайде, бе, закъсня! Рекох, че не те пускат.
   -Ама, бай Атанасе, нали казахме в осем часа.
   -Така, така беше, ама нещо не ме свърта. Пък и се събудих много рано.

   Тръгнахме за "Борисовата" по най-официалния път - по булевард "Цар Освободител" ("Руски"). Нататък, от езерото с червените рибки навътре, започваше гъстия лес, прошарен тук-там от слънчеви полянки. Никой не разреждаше дърветата, в основите на които растяха и се вплитаха храсти. Днес градината е нападната от строителство. Въпреки, че е обширна, сега в нея не може да се намери квадратен метър, в който да не се носи градският тътен. Мисля, че това пречи и на птиците.
   Още при езерото бай Атанас отвърза кучето и хвана пушката. Следвах го на две крачки. Не бяхме вървели и десетина минути и кучето вдигна заяк. Бай Атанас стреля, гората екна, но заекът побягна. Друг не вдигнахме, въпреки, че старателно шарихме часове наред.
   Че в "Борисовата" имаше зайци не е чак толкова за чудене. Нейният край се свързваше направо със Слатинското поле, а в дясно - с полите на Витоша, пък селяните от Слатина имаха бостани със зеле... И така, ходеше се тогава в Борисовата за зайци. Първи изчезнаха ловджиите със смъртоносните си оръжия, а скоро ги последваха и зайците.

Из "София Тъжна и Весела - спомените на едно Софиянче" (Петър Мирчев)